Размисли за безсънието

Този, който иска да заспи и онзи, който не може да заспи

Замисляли ли сте се над това, че в моменти на безсъние, вие сякаш сте свидетели на сцена, в която участват двама – един, който иска да заспи и друг, който не може да заспи. Но кой сте вие всъщност? Някой от двамата? Дали само единият? Или и двамата? И дали „вторият“ не може да заспи или просто не иска, тъй като има нещо важно да каже на „първия“? Нещо по-важно от съня, нещо, което го държи буден. Какво би споделил този, който не иска съня на онзи, който го иска?

Много хора страдащи от безсъние се опитват да подобрят съня си без да разберат защо имат затруднения с него. Искат да прескочат тази част с общуването с „другия“. Надяват се на „случайността“, умората или хапчетата за помощ. Трудно им е да повярват в идеята, че е възможно те самите, чрез „онзи втория“, да си бъдат най-ефективната помощ и подкрепа в трудността, наречена „безсъние“. Инсомнията най-често е логична и неразделна част от начина ни на живот, естествено продължение на други процеси в нас. Даваме ли си достатъчно ясна сметка за това и проявяваме ли разбиране към онзи, който не може, но всъщност, по-вероятно – не иска да заспи?

Има парадокс във фразата „не мога да заспя“, защото „да мога“ означава да правя нещо, да предприема нещо, да действам. А сънят не е действие. Сънят е отпускане в бездействието, сдаване на властта, пускане на контрола, отпускане в неизвестното. Сънят не е въпрос на можене, а на смирение, на доверяване. Сънят е пътуване без да държим кормилото, плаване по течението, отпускане на веслата, полет на хартиено самолетче, пуснато и оставено на вълните на физичните закони.

Има противоречие и в това „искам да заспя най-после“. Защото искането също е воля на активност, а сънят не идва, когато сме активни, той чака активността ни да утихне и едва тогава е готов да ни поеме. Докато искам нещо аз съм буден, аз мисля, стремя се, енергията ми е активна. Сънят е пасивност – може би онази, която ни плаши с пълната липса на контрол не само над външния свят, но и над себе си. Безсънието е активност – може би онази, на въпросите, чакащи, искащи, изискващи отговор. Отворен прозорец, който се удря в рамката, и от който ни духа непрестанно. Книга, останала дълго недочетена на нощното шкафче и напомняща за нещата, които не довършваме. Опитващият се да заспи човек е като бегач, приклекнал на стартовата линия на съня, който така и не чува стартов сигнал. Тялото стои дълго в очакване, напрегнато и готово, после се изморява от статичното напрежение, застива в контракция, и вече е неспособно да тича.

Сънят е детска люлка, за която едновременно копнеем, и от която бягаме, защото се страхуваме. Той е благословията на деня, завършил с отговор, а не с въпрос. Маргаритката, на която редувайки откъснатите листчета, завършваме с „обича ме“. Сънят е дете – нахранено, утешено и безгрижно.
Безгрижност – вратата към съня. Но можем ли да чуем тази дума свободно и необременено? Без привкус на вина в нея. Можем ли да си позволим да бъдем безгрижни? Не е ли по-модерно, съвременно и прието за нормално да сме угрижени, внимаващи и нащрек. Очакваме ли да ни харесат, ако сме безгрижни? Харесваме ли се като безгрижни? Чувстваме ли се виновни, когато допуснем да си представим, че сме такива? И как очакваме да заспим с вината си?

Интересно е, че първосигнално свързвам себе си повече с това, което съм аз през деня, а сякаш съм по-дистанцирана и неотъждествяваща се с онова, което съм през нощта. Но кое съм аз всъщност? Кое е онова, от което се дистанцирам, не съм ли това пак аз. Може би тъкмо това е проявата на така често споменаваното разделение между съзнавано и несъзнавано. И ако е така, то това мое отдръпване от несъзнаваното (онова, което съм през нощта), не е ли израз на страха ми от липсата на контрол, страха ми от онази моя част, която не познавам достатъчно добре и поради това не мога да контролирам.

Свързано ли е безсънието с нуждата ни от контрол над себе си, необходимост, която се поражда от страха към непознатата, неподдаваща се на контрол част от нас. Ако е така, дали разрешението не е в опознаване на непознатото, осъзнаване на неосъзнатото, приемане на приемливото, промяна на „неприемливото“. Какво е нужно „да чуем“, да осъзнаем, да разберем, за да изчезне симптома на безсънието? Тук ли се крие разковничето – сънят е потенциална, възможна, вероятна среща със себе си в онзи най-чист вид, където не умът ни определя кои сме, а душата. Страхуваме ли се от среща с душата си? Можем ли да се срещнем с нещо, което не познаваме без да се плашим от него? Имаме ли това доверие на себе си за себе си?

Просто лични размисли в едно лирично отклонение…