Чувството за вина е едно от лицата на Егото. Толкова съм виновна, та чак съм важна. Толкова съм важна, та чак съм виновна.
Начин да се занимавам предимно със себе си, за да не се свържа с другите, да остана АЗ важна и значима, дори и в моменти, когато други са по-важни от мен, защото им се е случило нещо в живота, което измества фокуса върху тях, вместо върху мен. Когато съм виновна, аз съм си най-важната. Имам си повод да се занимавам само, главно и предимно със себе си.
Чувството за вина очаква и изисква състрадание от другите, което също е начин да обърна внимание върху себе си.
За колкото повече неща съм виновна, толкова съм по-значима, защото я виж ти, колко много неща зависят от мен! Чувството за вина може да бъде една изкривена форма на значимост на ненахраненото Его и зов за внимание. И форма на егоцентризъм. Като не мога в този момент или пък в тази ситуация да съм значима по друг начин, нека е през чувство за вина. Да съм виновна за много неща означава, че от мен зависят много неща. Аз отговарям за въртенето на Света. Важна съм.
Ненахранена ламя е гладното Его. Е, и как да заситя Егото, питам се? Щом си търси значимост, за да е сито и доволно, как да му я дам по друг, по-истински и реално значим начин. На интересна мисъл ме наведе един мой Учител -
Оливие Несмон (Olivier Nesmon):
Чувството за вина е заместител на реалното действие. Начин да се самозалъжем, че все пак „правим” нещо във връзка с онова, което ни кара да се чувстваме виновни.
Има въпроси, който са ни толкова важни и значими, че не можем да ги пренебрегнем, не можем да не направим нищо и просто да забравим за съществуването им. Тези въпроси ни глождят, стоят активни в ума ни и се чувстваме длъжни да направим нещо. Но като не знаем точно какво, или като не сме способни да направим друго, за да сме с чувството, че все пак „работим” по въпроса, изпитваме интензивно чувство за вина. Е, ако е така, мисля си дали това не е добър индикатор за нуждата от предприемане на някакви реални действия - колкото по-интензивно се чувствам виновна, толкова повече е важно да разбера какво е нужно да направя в действителност, какво е нужно да променя, каква е стъпката, която трябва да предприема, вместо да седя „удобно” затънала във вината си.
Замислих се и за още нещо.
Струва ми се, че светът и обществото ни функционират така, че е изключително важно да се открие и разбере „кой е виновен”. След което да има санкции и последствия за него. И ние сме закърмени с тази схема, научени сме и вече го прилагаме сами към себе си. Важно е да бъде посочен, заклеймен и наказан виновният! Много по-малко сме боравили с идеята „кой е отговорен” и какво е нужно и възможно да направи той във връзка със случилото се. Сякаш моделът, на който сме научени, е да бъде посочен виновният и да бъде наказан, за да „не прави друг път така”. Но това пренася действието на сцената на бъдещето. Вместо да се съсредоточим върху изследване на случилото се, за да се превърне „виновният” в отговорен тук и сега, и като такъв, какво би могъл да направи в момента, вместо какво не трябва да прави в бъдеще.
Вината е фантазна разменна монета. С вината, която изпитвам, аз плащам дълга си към случилото се, към света или в частност към човека, към когото я изпитвам.
И ето, питам се – няма ли и други, по-реални и смислени начини да „изплатя” дълга си. Вярвам, че е много по-конструктивно, здравословно, и най-вече - много по-щедро и ориентирано към другите, да предприема нещо, да действам, вместо просто да си се чувствам виновна. Нещо повече, този подход е по-щедър и ориентиран и към мен самата.
Много по-себеутвърждаващо и израстващо е, да мога да се приема и да продължа достойно напред, вместо да тъпча на едно място, предъвквайки вината.
И така, от сферата на философските разсъждения стигнах за себе си до един чисто практичен извод. Мога да ползвам откритието си като, „рецепта” за лично справяне с трудно преодолимо чувство за вина. Как? Като пренасоча енергията, която влагам в „бъденето виновна”, към това да „бъда действаща”. Мога в такива моменти да се запитам какво реално да направя по въпроса? Кои са конкретните стъпки? Да ги открия, планирам и изпълня.
От най-човешкото – да поговоря, да обясня, да се извиня или да простя. До най-практичното – да предприема реални действия, с които да променям последствията от това, за което се чувствам виновна.
Със сигурност това не е единствената възможна интерпретация на чувството за вина, нито пък „рецептата” ми за справяне обхваща всички възможни случаи. Не размишлявах върху всички варианти, а само върху онзи, който предизвика бурята от размисли в главата и душата ми. Пиша всичко това от първо лице, единствено число, след едно събитие, което ме накара да се замисля и да обърна поглед честно навътре в мен. Това си беше мой личен катарзис пробуден от близка среща със смъртта.
Смъртта е велик учител. Поклон.
