Как „работи” психотерапията?
Да зададеш въпрос е първата стъпка към това да получиш отговор.
Вдъхновяващото е, че това е така и в поставянето на въпроси към себе си. Има една идея, една истина, в която дълбоко вярвам и приемам за базово начало в психотерапията, която практикувам.
Всеки човек носи в себе си отговорите на въпросите, които си задава. Самият въпрос съществува, защото конкретния човек съществува. И само в този личен контекст, питането има своя смисъл и решение.Щом питащият може да формулира един въпрос, щом разполага с идеите и понятията от които го съставя, щом предполага взаимовръзки или просто се чуди има ли такива, щом е лично въвлечен емоционално, то този човек разполага и със съставните части на отговора. Остава да ги открие и сглоби посвоему. При това по начина, от който той лично има нужда в дадения момент.
Интересен факт, до който достигнах през личния ми опит е, че не винаги непременно разбирам как точно съм стигнала от въпроса до отговора, важното е, че стигам до такъв. И това не намалява силата на положителния ефект, която този отговор има. Случва ми се понякога, поглеждайки назад да не мога да видя, начертая или обясня конкретния път от началната точка, когато съм чувствала, че имам някакъв проблем, до крайната точка, в която трудността вече не съществува. Просто идва ден, в който установявам, че явлението или вече не е част от живота ми, или няма онзи първоначален, обременителен смисъл за мен.
Колкото и често да се говори за това, ще го споделя и тук, защото е неотменна част от моята истина за терапията:
Има два вида неприятности в живота ни – такива, от които можем да излезем и такива, които не можем да променим. Психотерапията може да бъде средството да намерим изхода от първите и начин да се справим удовлетворително с вторите, като променим вътрешния, личен смисъл, който имат за нас.
Как помага психотерапията?
Чрез себеопознаване и себеразкриване. Себеразкриването е уникален феномен само по себе си. И има здавословен ефект – и в живота и в терапията. В общия случай, ако човек е способен да го прави естествено и необременен от съпротиви, страхове и предразсъдъци, това означава незастрашен вътрешен свят. Което е равно на психично здраве.
В частния случай на психотерапията, себеразкриването е най-мощното средство, както за по-добро разбиране на себе си, така и като стъпка за преминаването от тревожност (породена от вътрешните страхове) към свободно и незастрашено съществуване. Вътрешните страхове най-често са свързани с въпроса за приемането – мога ли да приема себе си, такъв какъвто се познавам и ще ме приемат ли другите, такъв какъвто съм всъщност. Себеразкриването е уникален вид самопомощ за себеприемане и утвърждаване на доверие в приемането отвън.
Психотерапията беше за мен начина да се справя с някои дългогодишни затруднения – мисловни, емоционални, телесни, здравословни. Въпреки, че не знаех принципа в началото, чувствах, че процесът работи невидимо в мен. Работи за мен и до днес, защото не спирам да го правя. Работейки като терапевт, продължавам да бъда клиент сама на себе си. Не спирам да си задавам въпроси, не спирам да откривам отговори. Търся и помощта на колеги, когато почувствам, че съм в житейска ситуация, с която се затруднявам да се справя сама. Отдавна се разделих с идеята, че ще дойде ден, в който ще съм „завършена” и „съвършена”, отговаряйки на всичките си вътрешни питанки. Свободна съм и от мита, че психотерапевтите са хора, разрешили всичките си проблеми или че те трябва да се представят пред света именно с такъв имидж.
Едно от най-силните положителни въздействия, които съм наблюдавала в психотерапевтичната практика идва, когато човекът почувства и след това осъзнае, че някъде в дълбочината си всички сме еднакви. Всички имаме страхове и желания, болки и радости, гняв и приемане. Всеки посвоему, но всички ние по пътя си имаме своите трудности, имаме и своите справяния. Това изпълва с ново желание за живот, защото променя въпроса от „дали ще се справя” на „как да се справя”. А както вече споделих – да поставиш въпрос е първата крачка към това да намериш отговор.
Какво се случва в процеса на терапия?
Човекът си поставя въпрос или понякога просто чувства, че има нужда да разреши нещо, което го прави неудовлетворен. Идва и говори за това по време на терапията – понякога веднъж, понякога много пъти. Понякога осъзнавайки произхода на проблема, друг път без идея за това. Понякога право в горещото, друг път обикаляйки го отдалече, с нежелание да се приближи. Понякога осъзнавайки това дистанциране, друг път не.
По който и от пътищата да мине, нещо вътре в него се случва. Себеразкриването, както и съпротивите към него, и двете носят отговори. Няма губещ вариант, всичко е познание за себе си – то нещо казва, дава парченца от отговора. И идва ден, в който човекът осъзнава, че онова, което го е мъчило преди, вече не е същото. Или отсъства, или не го смущава, важното е, че не е фактор за удовлетвореността. Възприема го като решена задача, като затворена страница, въпрос, който вече не е актуален за него. Кога точно си е „отишло” нещото? Не винаги може да определи, но може безсъмнено да заяви – вече го няма. Разпръснало се е като мъгла, която е смущавала виждането му.
Започнете ли да се питате нещо, създадете ли си нагласата, че търсите отговор на даден въпрос, това е съществена и напълно реална предпоставка да намерите решение. Понякога сами за себе си, понякога отговорът идва отвън. Важното е да сме с будни сетива, в търсене и очакване на отговора. Това е условие, за да го открием, чуем или осъзнаем.
Давам си сметка, че описаното, може да звучи странно, неясно и неубедително откъм представени „научни” доказателства. Такова би било и за мен, преди да го преживея на практика в личната си терапия. Такова би било и преди да видя многократно пред очите си хора, които минават по същия този път на справяне с личностни или здравословни затруднения. Как? Като поставят въпросите за тях „на масата” и търсят своите отговори. С готовност за изследване, споделяне, себеразкриване, чувстване и преживяване. Изпитване на пъстрата палитра от емоции, на които сме способни. Среща със собствените си страхове, тъгата, гнева и облекчението. Осъзнаване на съпротивата, недоверието, но също вълнението, радостта и отпускането. Опитване, отказване, завръщане към въпроса и промяна. Низ от много, много финни, лични преживявания, всяко от които специфично, уникално и неповторимо за всекиго. Така както са лични въпросите на всеки от нас, така са уникални и нашите лични отговори.
Психотерапията „работи“ като се доверим – и на себе си, и на другите.
Това е начин да се доверим на способността си да се справим и да го направим наистина.