Всяка по-задълбочена работа със себе си ми е донесла някаква полза.
Понякога ми се случва, попадайки на нов метод или начин за себеопознаване да си кажа: „ама това е твърде просто, за да работи наистина” или „о, това е толкова тривиално” или направо „това е губи-време, няма смисъл”. Ако искате ми вярвайте, но винаги има смисъл.
И най-простото и „неработещо” нещо ми носи своите ползи, защото ме кара да се замисля над случващото се, да насоча фенерчето някъде навътре в себе си, където само си мисля, че знам какво точно има всъщност. Продължавам да откривам нови неща, въпреки че често работя над себе си. Мисля си, че всеки от нас е безкраен. По простата причина, че непрекъснато се променяме – както ние самите, така и светът около нас, който провокира реакциите ни.
Във връзка с една предишна статия „Празниците минаха, да живеят празниците”, получих няколко обратни връзки, свързани с желание за повече конкретика как да извлечем полза от „излъганите” ни очаквания. Да изследваме себе си, но как? В статията става въпрос за това, че често се случва да сме разочаровани от начина, по който сме прекарали почивните дни, особено онези по-дълги празници, за които сякаш се настройваме и готвим по-специално. Идеята на текста е да стимулира онези, които са били в подобна ситуация, да използват случилото се като втори шанс, даващ възможност да опознаят себе си и да направят по-удовлетворяващ ги избор следващия път. Нещо като призив:
Използвайте ядрената енергия на разочарованието за мирни цели!
И така, ценно е да станем любопитни изследователи на разминаването между желаното и случилото се, но как? Ето една опростена идея как чрез „излъганите” си очаквания можем да разпознаем истинските си нужди и да ги задоволим по друг начин следващия път. Пример за илюстрация на идеята:
Намирам се в центъра на града. Между две задачи се усещам гладна. Оглеждам се за нещо за хапване, откривам, купувам, изяждам го набързо. Ха, разочарована съм. Защо? Нали бях гладна, очаквах хапвайки нещо да задоволя глада си и въпросът да е приключил. Защо има последващи емоции и неудовлетвореност. Откъде произхождат те?
Има разминаване между истинската ми потребност и резултатът от първосигналното действие – ето как:
Ако потребността ми наистина е била само да задоволя глада си, да си набавя калории и енергия, и да продължа деня си, всичко щеше да е наред:
- Потребност – храна;
- Очакване – да задоволя глада;
- Резултат – удовлетворение и приключила ситуация.
Замисляйки се над появилото се разочарование, запитвайки се откъде произхожда то, откривам че истинската ми потребност е била доста по-различна – т.е. че съм имала нужда не просто да задоволя глада, а да го направя по вкусен, приятен и най-вече, носещ ми удоволствие начин. Представено най-опростено:
- Потребност – удоволствие;
- Очакване – да ми е вкусно;
- Резултат – разочарование.
Ако се бях замислила малко, преди набързо да си купя нещо за хапване, щях да установя по-точно от какво всъщност имам нужда, и съответно да знам по-добре как да си я задоволя.
Примерът е доста опростен, но опитайте се да си го представите разширен до обсега на повечето решения, които взимаме на автопилот, без много да се замисляме. Разбира се, не искам да кажа, че трябва да се превърнем в компютри, които непрекъснато изчисляват и сравняват различните възможности, но е добре поне да сме будни и осъзнати, че такова явление съществува.
Когато наистина държим да не бъдем разочаровани – да отделим малко време и енергия, за да планираме с повече любов и грижа към себе си. И също така – нещо много важно! – да проверим реално ли е планираното.
Очакванията са представите ни за това, което предстои, проектирани напред в бъдещето. Ако ще пътувам някъде, опитвам се да си представя какво ще е там – къде ще пристигна, каква ще е обстановката, какви ще са обстоятелствата, с какво ще разполагам, какво ще правя, с кого ще общувам и как ще се чувствам. Това е вид фантазиране, което най-често протича спонтанно, дори и да не съм решила целенасочено да планирам предстоящото. Може да бъде и по-негативно от реалността след това, но тук говоря за варианта, в който очакванията са „по-розови” от онова, което в действителност се случва.
Интересна е тази човешка способност да подценяваме възможности за разочарование, които са относително видими още преди самото събитие. Склонни сме да заменим „иска ми се да е така” с „така ще бъде”.
И така, почивните дни са минали, аз съм разочарована от начина, по който се е случило това. Как да използвам разочарованието от неосъществените си очаквания за „мирни цели”?
Подобно на примера с храната по-горе, нужно е да се запитам откъде идва разочарованието, от какво всъщност имах нужда, а не получих? Как ми се искаше да бъде, а не беше? Когато времето е вече отминало и фактите са налице, по-лесно свалям розовите очила. По-лесно слизам и от розовия велосипед. Излизам от капана на „искаше ми се да е така” и виждам реалността в очите.
Какво всъщност исках, а не стана. И как се получи така? Кое ме подведе?
„Исках да си почина в уединение у дома, а избрах да отида с приятели на хотел, защото предложението изглеждаше, че не е за изпускане…“
„Исках да бъда с много приятели, но избрах да посетя самотни роднини, за да не ги разочаровам…“
„Исках да дам възможност на тялото ми да се отпусне в топъл басейн, но се съгласих на преход в планината, за да не ме вземат за размекната кифла…“
„Исках да прекарам времето в нищоправене и мързелуване, но се стегнах и помагах на приятели при разчистването на двора им, защото не мога да отказвам…“
„Исках…, но… „ Ето тук идва моментът за конкретика!
Ако почивните дни са завършили с разочарование, не прахосвайте допълнително време в съжаление. Посветете същото това време, за да се опознаете. Напишете спонтанно и с честност към себе си, всички онези „исках…, но…”, за които се сетите във връзка с отминалото време. После ги прочетете. После си поплачете, ако ви се доплаче. После се посмейте за разведряване, поглеждайки се отстрани. Разгледайте добре двата си образа – онзи на розовото колело, и онзи, който престъпва прага на новата работна седмица, разочарован от времето, което е имал да презареди батериите.
Каквито и чувства да предизвика „конкретиката” във вас, те си струва да бъдат изпитани. Защото са истински! Много по-истински от залъгването „надявам се, че другия път няма да се получи така”.
Непрекъснато тренирам себе си на това, да не съжалявам за нищо отминало, дори да е неприятно и разстройващо, само да го изследвам, да опознавам по-добре себе си през случилото се и си взимам поуки от него.
Колкото по-добре се познаваме и се приемаме такива, каквито сме, толкова по-лесно ще признаем на себе си от какво всъщност имаме нужда. След което толкова по-точно ще можем да планираме и да решим какво искаме да правим с времето си през почивните дни, и толкова по-малко вероятно е да останем „излъгани” в очакванията си следващия път.