За какво и за кого e книгата „Нямам време да имам време“, която написахме в съавторство с Калина Стефанова – интервю с Елена Пенчукова.
Заглавието е един парадокс. А парадоксите са хубаво нещо, защото вниманието поспира там и се пита:
„Какво? Какво значи това? Какво искат да ми кажат?” Ценна възможност да видим нещата по нов и различен начин и това да е първата стъпка към промяна.
Идеята ни е да провокираме хората, които биха се замислили защо нямат време всъщност. За какво нямат време. И какво могат да направят за това. Всички имаме време – по 24 часа в денонощието. Въпросът е как да имаме щастливо и удовлетворително време – изпълнено с радост, желание и смисъл.
Справям се с моментите, когато времето не ми достига, като се подготвям за тях.
Имала съм и продължавам да имам такива моменти. Събирам си моя колекция от начини, подходящи за различни ситуации. В „Книга за времето“ сме обединили и описали нашите начини с Калина – има 22 практики, 30 стратегии и още много наблюдения, въпроси, идеи.
Всеки си има неговите начини. Проучвам, измислям, опитвам и избирам онова, което работи за мен. Това е нещо много важно, за което пишем. Първо да си осъзнат и участващ в процеса на управление на времето си и второ да приемеш, че си уникален и различен, да наблюдаваш и опознаваш себе си, за да откриеш начини, които работят конкретно за теб.
Една голяма тема в „Нямам време да имам време“ е как недостигът на време създава стрес, а после стресът създава недостигът на време.
Парадокс, подобен на този, за който се говори в заглавието. Затворен кръг, в който се въртим с чувството, че изход няма. Толкова съм зает и стресиран, толкова нямам време, та не мога да спра, за да помисля,какво да направя, така че да имам време и да намаля стреса. Което е равносилно на това да се погрижа за себе си, за здравето си – и психическото, но и физическото.
Посланието ни към читателите е: „Поспрете за малко, отделете време, за да се запитате и да изследвате какво се случва, как аз самият допринасям и какво мога да направя, за да имам повече време и съответно по-малко стрес. Инвестирайте време в това и то ще ви се изплати”.
Времето е едно и също за всички, но на едни им стига, а на други – не.
Възможно е различието да е въпрос на възпитание, темперамент или минал опит, но също така е възможно разликата да идва оттам, че едни хора си живеят с недостига на време търсейки причините извън себе си, а други си задават въпроси, търсят отговорите за себе си и правят нещо, за да им стига времето.
Често се говори за управление на времето. Докато работех върху „Книга за времето“ се замислих, че изразът не е съвсем коректен. Всъщност никой досега не е успял да управлява времето, в смисъл да промени хода му – нито да го забърза, нито да го забави. По-смислено и по-резултатно ми се струва да говорим за управление на себе си във времето.
Има една идея в „Нямам време да имам време”, с която вярваме, че предлагаме нов и нестандартен подход към темата за управление на времето. Това е идеята за партньорство с Времето ни.
Ние, хората, сме различни. И затова и времето тече различно за всеки от нас. Ако си представим, че общуваме с Времето като с друга личност, то очевидно е, че това общуване ще е различно за всекиго, но от какво зависи? От една страна от личността, характера, темперамента ни, но от друга страна – от нагласата, намерението и желанието ни. Партньори или противници сме с Времето? А какви искаме да бъдем? И какво можем да променим, как да допринесем за това? Тези въпроси събуждат много чувства. Често сме в отрицание, опитвайки се да прехвърлим отговорността за недостига на време на някой друг или на нещо извън нас.
Всеки има своето време и може да направи с него каквото избере, каквото реши, важното е да поспре и да се запита преди това: „Аз какво искам да направя с моето време?”
Многото ангажименти са интересно явление.
Веднага ми става любопитно да питам: „Колко са много, защо са много, какви са тези ангажименти?” Искаме ли ги, избираме ли си ги, по силите ни ли са? В книгата провокираме всеки да си задава такива въпроси, ако времето не винаги му стига. А и какво означава „времето да ми стига винаги”? Звучи доста амбициозно. Аз съм си поставила по-реалистична цел – нека да не е винаги, но да ми стига достатъчно. Толкова, че да се чувствам щастлива и удовлетворена от начина, по който живея живота си. И изследвайки себе си открих, че когато времето за мен, за моите копнежи, потребности и желания е достатъчно, това е най-големият източник на енергия за справяне с многото ангажименти.
Ангажименти или любими занимания?
Всички знаем, че е добре да редуваме и да съчетаваме балансирано. Новото в книгата е акцентът върху важността на любимите занимания. Не просто е хубаво да ги има, а е важно да се включат в ежедневното планиране. Много хора се срамуват от това, че копнеят да имат време за себе си, за своите любими неща. Притесняват се, че това е егоистично, без да си дават сметка, колко съществено е да е удовлетворена потребността ни от храна за душата, каквато набавят нашите любими занимания.
Храната за душата е горивото, което ни прави способни на всичко останало. Ако не зареждаме от това гориво, „двигателят” не работи добре. Едно е да прочетеш хубав любовен роман, а друго е ти самият да изживееш любовта.
Така е и с „Нямам време да имам време“. Само прочитането й няма да набави истинското, липсващо време и храна за душата, но вярваме, че прочитът й ще вдъхнови задвижване и промяна. Имам един много любим израз:
„Книгата е прозорец към света, но не е врата.”
Ако само четем, това е като да гледаме света от прозореца. Нужно е да преминем през вратата, да се впуснем в живота с новото знание и нещата ще започнат да ни се случват наистина.
Статията е отражение на разговора ни с Елена Пенчукова в предаването „Следобед с БСТВ”. (гледайте запис от предаването тук)
Прочетете пълния текст на интервюто тук.